Един скромен заводски отбор по футбол се превърна в любим за много български фенове на футбола в края на 20-ти век. Кое беше по-запомнящото се в този период от време за Нефтохимик, кои са паметните мачове, как съдбата се разпореждаше с тима през двете декади от 1994-та до 2014-та, кои бяха легендите и как приказката за грозното пате, превърнало се в лебед, намери продължение... Моите спомени за футболните перипети, красиви и не толкова приятни емоции с бургаския клуб, истории свързани с клуба и любопитни случки:
Сезонът, в който обичаният от много Нефтохимик обърна мнението за себе си
Граденото с години от десетки играчи, треньори, лекари, масажисти и ръководители, стотици фенове, бе пропиляно за няколко месеца. Доверие и уважение се печелят бавно, но се губят изключително бързо. Това описва какво стана с този тим през последната година. Почти до последно не се знаеше дали тимът ще стартира в елита. В крайна сметка, след много колебания за това дали да стартира в „А” група или лицензът да се продаде на изпадналия в криза ЦСКА, с финансова помощ за клуба се намесва търговищка фирма (?!?) и тя обезпечава започването на кампанията. Идването им като спонсор обаче налага промени в кадровия потенциал, довличайки играчи със съмнителни качества и репутации. За старши треньор бе наложен Валерий Дамянов, който също не се слави с честна работа. Пътят на Нефтохимик в „А” група започва от мястото, където беше завършен – в Ловеч. На 21 юли, 2014-та година зелената легенда се завърна в групата на майсторите. Отборът губи с 1:4 от Литекс, незавизимо, че повежда. В сектора за гостуващия фенове обаче има над сто човека, които изживяват емоцията от позабравеното чувство да си в елита.
Невероятна атмосфера с шествие преди мача и хореография по неговото време бележат бургаското дерби срещу Черноморец. Почти 2000 човека бе агитката на „зелено-белите”, които от позицията на аутсайдер в срещата стигат до супердраматичен успех с 3:2 на историческия си дом, изоставайки на два пъти в резултата, но с фамозно изпълнение на Петър Димитров огорчават много от хората, виновни за краха на клуба с име Нефтохимик. След няколко месеца и треньорски смени на Дамянов с Антон Спасов (който помагаше на опитния наставник) и на последния с Атанас Атанасов-Орела Нефтохимик пак тряска най-недолюбвания си опонент в последните години – 1:0, и то пак с победен шут на Пепи Димитров. Този път това се случва в Сливен ,където Нефтохимик играе домакинските си мачове, тъй като не можеше да си плаща наема за „Лазур”. Тези две събития бяха единствените наистина хубави моменти в групата за „зелено-белите”. Донякъде те препокриваха всичките несгоди и главоболия, но само донякъде. Нефтохимик става синоним на бедност, хаос, нелегални залагания и черно тото... С това тотално безпаричие и празни джобове някак странно на този фон изглежда прякора „шейховете”. Мнението на всички в България за този клуб тотално се обръща по време на изтеклия сезон и едва ли някога ще бъде с онези романтични краски, с които всички се сещаха за него, дори и феновете на битите редовно софийски тимове. Дойдоха моменти на пълно отчаяние и тотално обезверение от страна дори на най-верните фенове на отбора. Доста от срещите се играеха пред обидно малко зрители, което още повече спомагаше за манипулирането на резултатите и посредствеността в играта.
След Орела, начело на Нефтохимик беше Златко Янков, но и той просто става част от упадъка. Отпадането от групата беше предизвестено още с влизането и решението отборът да участва сред най-силните в България, защото Нефтохимик живееше не заради, а въпреки. Логично тимът зае едно от последните места (12-то от общо 14 отбора), а едва ли утеха може да е, че зад Нефтохимик останаха Любимец и Пирин (ГД) и ако не беше новият регламент с цели четири отпадащи, щеше да има шансове за оцеляване на бургазлии. Мечтата на най-подкрепяния бургаски футболен клуб да участва в елита се сбъдна, но дали изобщо трябваше да започва в „А” група? Може би сега нямаше клубът да е в това положение, но пък и чрез това си участие всички разбраха, че без стабилна основа и собствена база няма никакво бъдеще, може да има само настояще, и то такова, което и на врага си да не пожелаеш. Малко по малко Валентин Каравълчев и Николай Филипов абдикират от управлението на клуба. С него се нагърбват Николай Тодоров и Костадин Джамбазов, които всячески търсеха помощ и крепяха отбора до изтичането на сезона. Заради безпаричието и организационните трудности те дори се съгласяват на редица дискусионни решения, част от които със сигурност никога не биха предприели, ако не бяха опрени в стената. Със сигурност Нефтохимик стана и най-българският тим в последно време, един вид рекордьор по различни по локация домакинства. Турнето в последните пет години включва, освен близките до Бургас Поморие, Царево, Камено, Несебър, така и далечните Търговище, Пловдив, Сливен, Нова Загора... Къде ли не беше „домакин” славният някога Нефтохимик, с какви ли резултати не губеха носещите зеления екип. Преди години, загубата от Левски през 2005-та година с 0:6 беше най-тежката и за нея никой не искаше да си спомня, а много и мислеха, че тя няма да бъде повторена, но уви. През последната година Нафтата се скъса да подобрява негативни рекорди. На 17 май, на стадион „Берое”, Нафтата се раздели в елита, казвайки „Довиждане”, а не „Сбогом”, вероятно...
С дългове от близо 400 хил. лв. клубът фалира и бе регистрирано ново сдружение с името ФК Нефтохимик Бургас 1962, което наследи историята и успехите на марката. Новото дружество ще се управлява от привържениците на клуба и ще започне да играе от възможно най-ниското ниво на футболната стълбичка в страната – „Б” окръжна група. В последно време легендите и бившите играчи на отбора, който ги направи това което са, се отнасят с абсолютен непукизъм към случващото се с него. Може би нямат време и възможности да съдействат с нещо, но по-скоро се опираме в желанието и отговорността им да го направят.
Школата на Нефтохимик бе запазена и премина към новото сдружение. Изглежда, че дъното е достигнато и би трябвало да има път само нагоре, мака че, може и настрани – по дъното. Всичко зависи от това как ще се справят любителите на клуба с името Нефтохимик. Те могат да разчитат само на себе си. В Бургас вече почти никой не се интересува от случващото се със спорта. А може би един ден ще се появи някой с огромни възможности, който ще поиска да напише нова славна страница в историята на клуба? Ще разказваме за това след години, стига да сме още тук.
Диян Лефтеров
Човекът-легенда за клуба. За него задължително трябваше отделна глава в историята. За Нефтохимик Лефтера, както е познат бургазлията, е нещо като Тоти за Рома или Джерард за Ливърпул. Единственият от всички, които бяха в клуба от възстановяването на името Нефтохимик през 2009. А ако трябва да сме точни, 26-годишният юноша на клуба е в мъжкия отбор още от 2007-ма. Да, желанието и амбицията му надхвърлят чисто игровите качества, но малко футболисти, дори тези от великия отбор през 90-те, ще имат това уважение и преклонение от страна на почитателите на Нефтохимик. Ако един ден „шейховете” си върнат стадиона или построят свой нов такъв, то със сигурност едно от предполагаемите му имена ще бъде това – Диян Лефтеров. Най-малкото поне, фенската трибуна ще носи неговото име.
Няма коментари:
Публикуване на коментар